НАЧАЛО БИОГРАФИЯ КРИТИКА ГАЛЕРИЯ КОНТАКТИ
Share on Facebook Share on Twitter Share on Google Bookmarks Share via e-mail Print
БИОГРАФИЯ

Да си художник от Пловдив е нещо доста по-различно от това да си български художник. Подобна позиция е изпитание за кореняка пловдивчанин Георги Симов и тя няма нищо общо с традиционните представи за национално и регионално разделение и йерархия, както и  със спекулативните  идеи за център и периферия.

Ще не ще, съвременният, пловдивски художник априори е апликиран  върху златю- бояджиевата и цанколавреновата митологии. Съизмерват го с бохемско-артистичната биография на поколението, което през 60-те години на миналия век се противопостави на нормативната естетика, доказа се приживе и създаде втори пласт митологична версия за пловдивския Монмартър.  Мина време и свободомислието улегна, узакони се, доби гражданственост и официозност, администрира  своите, художествени възгледи и неизбежно доведе до нов норматив.

Още през 80-те години Димитър Казаков-Нерон в духа на безпардонния си стил и с безпогрешен усет оповести краха на филипополския феномен. Нерон отсече, че по „френски терк“, Старият град „стана свещено място“, ала е настъпило времето, когато „стотици художници  днес се мотаят из навъсения град“, защото „Пловдив беше водещ в миналото“.

Като критик не приемам еднозначно подобни констатации, защото и днес артистичният Пловдив живее своеобразен живот разделно от общите процеси в художествената култура на страната, извисен върху тепетата от стара слава и нови амбиции. За група и общност на духа едва  ли  може вече да се говори в хаотичния и неконтролируем, художествен живот днес, още повече, че пловдивските, артистични елити са образец за сбор от крайни индивидуалисти.

На тази панорама Георги Симов десетилетия работи със стоическа последователност, която трябва да отстоява както   възгледите му за живописта, така и да отговаря на  неравноделния, пазарен ритъм на оцеляването. Художническият труд не бива да се идеализира с примери за безсребреност, защото творчеството на всеки автор е и форма за препитание. Тънка е границата между насъщната потребност от създаване и пресъздаване, и революционния компромис  на предлагането. Умението да се балансира между тези полюси е типично за всеки художник и в това отношение Георги Симов не прави изключение, като потвърждава правилото за единство на пловдивските противоположности.

Платната на Георги Симов издават невъздържана радост от правенето на живопис. Много е важно да не личи усилието, вложеният труд, времето. Все елементи от творческия процес, за който е прието да се казва, че протича в мъка и  страдание. Дълбоко съм убедена, че изкуството, което създава Георги Симов също е съпътствано  от  прословутата „радост-страдание“, от която обаче видима остава само позитивната страна.

Жизнелюбието на неговата живопис  оцелява ненакърнено от  перипетиите по време на постигане на творбата, осмислянето на сюжета, композирането и цветовото изграждане. Това е рядко качество за всеки художник, който дава видимост на постижението си, а оставя скритa от зрителя цялата драматургия и противоречие, съпътстващи творческия процес на изграждането. Дори да влага каторжен труд, за да постигне живописния резултат, то той остава невидим дори за предубедения ценител.

Симов е експанзивен темперамент, той не чака времето в неговата протяжност да отсее и увековечи творбата му. Правенето на живопис за него е насъщно и естествено състояние на живот и отреагиране на света. При такава постановка и емоционална нагласа  напълно логично можем да определим художникa като темпераментен експресионист, чието основно изразно средство е цвета.

Очевидно е, че колористичната необузданост на художника е израз на емоционалната му нагласа – органична и естествена, от която понякога той неоснователно се свени. Притеснението, което изпитва от багрената експанзия, от една страна говори за самонаблюдение и  личен контрол, а може би е привнесено от критичната недобросъвеност на околните, които искат да превърнат индивидуалната пристрастност в комплекс.

Георги Симов се страхува да не би неговата експресивна многоцветност да бъде тълкувана като безогледно боравене с цветовете. Тази боязън е захранвана от външни фактори, чиито стилови представи, защитават монохромието като белег на модерната живопис. Симов има привилегията да превърне боята в цвят, а в съотношенията на полаганите цветове да постигне колорит – ярък и необуздан, енергичен и приповдигнат, такъв, какъвто изразява най-точно вътрешните му нагласи. Колоритът изригва ентусиазирано и спонтанно, и дори да преиначи или помете формата, действа самостоятелно и убедително.

Георги Симов не съзерцава видимото, а се стреми да вникне във вътрешния смисъл на нещата. Той експериментира с мозаечната подредба от парчета и елементи, които съчетава в компактна

форма. Живописта му е съвкупност от знаци, които изграждат цялото. А в него провиждаме самостойният детайл, от който се състои образа на внушението. Всичко това е експонирано върху ярък фон, та да изпъкне цялостта на привидната разчлененост. Симов наслагва багрени фактури и акценти, форми и знаци, наподобяващи принципа при изграждането на витража. В сюжетен

план картините му съвместяват маловажното и значимото, съпоставят трайното и повседневното.

В природата на художника има деликатни неща, които добиват огромно значение за смисъла на живота в изкуството. Мимолетните настроения се материализират в призрачни образи на птици, предмети и състояния, които размиват своитe очертания в абстрактната непоследователност на въображението. Налице са завихряния, внезапни обрати – все напразни опити на художника да обуздае въображението, да опитоми ненаситната си потребност от цвят в пространството. На места неговата стилистика достига екзалтацията на абстрактния експресионизъм, макар никога да не се разделя с онова заземяване, без което живописта му би се оказала безпредметна и нефигуративна.

Често определят настоящият момент в изкуството като революционен разпад на класическите представи, предопределен от ерата на дигитализацията и глобалното мислене. В общата схема на криза в традиционните жанрове и увлечението по тъй наречените неконвенционални форми, да запазиш престижа на картинното пространство съвсем не е ретроградност. В драмата на класическата, картинна действителност, често е налагана режисура, която й определя трагически край.  Търсенето на подобни изкуствени сблъсъци напомня противопоставянето на компютърната, информационна експанзия с Гутенберговото изобретение - печатната книга.

Георги Симов запазва самообладание и  постига трайност в защита на  картинния смисъл – с нервност и неподлежаща на оспорване императивност. Той е убеден в непреходността на картината, способна във всяко историческо време да обеме и изрази емоционалните и смисловите светове на съвременника, независимо от модата, конюнктурата на времето и нелеката съдба да бъдеш пловдивски художник в България.


© Бисера  Йосифова, изкуствовед, 2010